Все по-често с мен се свързват родители или учители, които са силно притеснени от прояви на враждебност сред деца в ранна възраст. Обществото ни е поставило знак за равенство между насилието и агресията, между патологичните прояви на тормоз и враждебността в ранна детска възраст.
С този материал бих желала да осветля една страна от физиологичната агресия, която се среща сред децата в най-ранна възраст и да предам работещ подход за взаимодействащите с деца.
Когато детето не участва в близко общуване с възрастния чрез мимики и звуци, то проявява враждебност и интензивността се увеличава, докато не проговори. Именно тази нападателност спрямо другите деца дава повод и възможност чрез жестове да бъде въведено общуването с околните.
Враждебността спрямо другите деца трябва да се разглежда като опит за установяване на връзка с тях, а възрастният да се включва като техен преводач.
Любопитно е да се отбележи, че при конфликт между деца по време на събитие, ако не се намеси майката на нападнатото дете или изобщо нито една от двете майки, тогава друг възрастен може да каже: „Това стана, защото не успя да му кажеш какво искаш, или се опита да го подминеш, сякаш не съществува.“
Случило се е следното: Дете на около година и половина минава през друго, десет- или петнадесетмесечно, сякаш то не съществва – събаря го или го удря с каквото му попадне, за да си проправи път (което, естествено, кара другото да пищи), или пък му дърпа косите, докато не го събори на земята със същия успех.
Подобно взаимодействие е съвсем естествено, когато все още няма вербално общуване между детето и възрастния или детето и друго дете.
Физическият контакт е общуване.
Психоаналитикът Франсоаз Долто споделя случай в създадената от нея детска градина „Зеленият двор“, в която се прилагат основните психоаналитични принципи за подпомагане израстването на здрава и хармонична личност:
„Когато разбере, че това поведение има своето значение и също представлява начин на изразяване, който не е осъдителен, за два-три или четири дни детето вече не изпитва чувство за вина от своята враждебност и тя се превръща в изражение, преминаващо в мимика, отправена към някого от приемния екип, на когото то се опитва да покаже, че този пред него му пречи. Търсенето на жестове за общуване ни дава възможност да обясним на нападнатото дете какво се случва и когато то вече не изпитва враждебност към нападателя, друг човек от екипа го завежда и двамата си говорят.
Наблюдаваме как, положена в думите, речта на враждебното дете се заражда за осем дни, а малко по-късно – и речта на потърпевшото дете. Много често малкото, предизвикало враждебността на другия, всъщност изпитва привличане към него. Оставаме смаяни, когато някое наистина набито дете, след утешаването му, често отново отива при своя нападател, а майката учудено го разпитва: „Искаш да се върнеш при него, но ще видиш, че той пак ще постъпи така!“ Тогава ние ѝ помагаме: „Детето трупа опит, наблюдавайки „как се напада“, и за него представлява интерес както да бъде нападнато, така и само да напада другия. Това е знак за интерес, който винаги има символен смисъл.“
Ако разберем това, значи сме разбрали какво представлява враждебността при малките деца.
Разбира се, аз говоря за нормалната, но има също и изкуствено преувеличена враждебност: ако бъде упреквано за своята нападателност, известно време детето може д се отдръпне и да стои само, без да общува с никого. То се усамотява с някоя играчка и виждаме как се страхува от враждебността, която те събуждат у него – активната враждебност.“