„Как изглежда едно нормално дете?
Дали то просто се храни, расте и се усмихва чаровно?
Не, не изглежда така.
Едно нормално дете — ако има доверие в майка си и баща си — губи всякакви задръжки.
С течение на времето то започва да изпробва способностите си да разхвърля, да руши, да плаши, да разсипва, да похабява, да изпросва и да си присвоява.
На практика всичко, което вкарва хората в съдилищата (а впрочем и в лудниците) има своя нормален еквивалент в младенчеството и в ранното детство, във връзката на детето с неговия собствен дом.
Ако домът може да устои на всички набези на детето да го разруши, тогава то се укротява и започва да играе; но
— работата на първо място — преди това трябва да бъдат проведени съответните изпитания и то най-вече в онези случаи, когато е налице повод за съмнение в стабилността на родителската инстанция и дома (а под това аз разбирам нещо много повече от самата къща).
В началото детето има нужда да възприема определена рамка, за да може изобщо да бъде свободно, да е в състояние да играе, да рисува своите собствени картини, да бъде едно безотговорно дете.“
Доналд Уиникът